Вещоландия – Изгубени вещи

Навярно няма човек, който не е изгубил нищо и да не е съжалявал за изгубеното.
Когато бях малка си представях, че всичко което изгубя, отива в една голяма стая. Дори веднъж я сънувах. Върху огромна купчина вещи, видях изгубената си наскоро розова жилетка.
не различавах другите неща, само знаех че са били мои. Този сън ми даде спокойствие, че всъщност изгубените неща не са наистина изгубени и ето ги… Мога да посегна
и да ги пипна.
Представете си, че някъде наистина съществува една голяма сграда, с много стаи пълни с нашите изгубени вещи, а може би не една сграда а цял град и дори чудна страна
Вещоландия. Страна на несметни съкровища ще крият сградите … чадъри, портмонета, чанти, билети, дрехи, ключове и какво ли още не..
Загубата винаги носи едно неприятно чувство. Но според ценността на предмета рано или късно се забравя.
Привързваме се към вещите, притежавайки ги всъщност често им служим: подреждаме ги, почистваме ги или се грижим по друг начин за тях и така те ни притежават.
А отношението към вещите трябва да е като към партньори, да има баланс. Трябва да имаме само тези вещи, които са ни нужни в даден момент, да сме благодарни че са ни полезни и да ги поддържаме в изправност.
Щом престаната да са ни нужни, може да ги подарим на друг който ще се нуждае от тях, вместо да ги държим някъде натрупани, заключени, но „наши“.
Привързаността поражда болката при раздяла. И голямото усилие по придобиване на дадена вещ. Работим усилено за да се сдобием с нови вещи, които не са съществени за живота ни.
А вселената си има своя логика. В нея нищо не се губи, то само преминава от една форма в друга от едно място на друго от един притежател при друг.
Ако ние нямаме мъдрост, съдбата се намесва и ни дава уроци.

Всяка вещ си има свой живот. Някой предмет през цялото си съществуване е при един притежател и попива от неговата същност. Заприличва на него. И когато някой се доближи до него вижда, че макар да има много други като този предмет, той е уникален.
Други предмети имат приключенски живот. Те вземат по малко от всеки при когото са били. Вещите, които изгубваме са от този тип и болезненото чувството на загуба е ревност, че отиват при друг. Ако загубата е факт,
трябва да я приемем и да освободим предмета от привързаността си, да го благословим за да служи на неизвестния за нас негов нов притежател. Така и нас няма да ни боли, а и няма да отправяме негативно послание към другия човек.
Няма безпричинни неща, и където и да е предмета, той ще служи, ще е полезен може би по много важна причина, която няма как да знаем.
Вещите са нито нещо повече нито нещо по-малко от това което са, не е нужно да ги презираме или величаем. Те си имат свое предназначение, и го следват.

Й. Богомилова, ©2011г.