Стъпка по стъпка

Толкова години трупаме знания. Опит. Понякога се интересуваме от някой проблем, или област на познанието. Превръща ни се в хоби. Но за разлика от предметните хобита – тук не събираме марки, а знания. И по-точно казано – събираме знания които искаме да споделим с другите. Постепенно очите ни се отварят и почваме да виждаме. Почваме да разбираме. И желаем да разкажем, да покажем на другите не само какво можем, какво сме направили, а и каква е ситуацията, да ги научим на нещо полезно.

Несъмнено в един  момент количествените натрупвания се превръщат в качествени. И съдбата ни предоставя шанс за избор. Шанс за изява. Възможност най-сетне да покажем на другите събраните знания. Но тогава какво се получава?

Толкова години трупаме всичко – знания, опит, време. И когато в един момент се намери едно необработено поле, една плодородна нива, и трябва да се погрижим за нея… .Обаче, има опасност от предозиране. Важното е от бързане да не се пропусне нещо, да не сгрешим. Нещата сами ще се подредят. Ще се намерят и помощници, ако е нужно това. Или аналогията с водата: една тръба за вода може да поеме само определено количество дебит. Повече от това – тя се пука и вече е ненужна.

Не е важно количеството, а качеството. Понякога се трупа материал за месеци, години напред. И когато се предостави възможност, искаме да разкажем, да покажем всичко веднага. Но и да искаме – няма как да го направим. Всичко трябва да се прави подред.

Разбира се, понякога нямаме възможност да покажем, да направим всичко. Понякога не достига времето, или физическа възможност. Но не всичко е загубено. Тогава това би могло да се ползва като основа за нещо друго. Защото животът продължава и всичко е динамично и се променя. И тогава може и да излезе нещо хубаво от това – нещо, което не сме очаквали и ние самите.

Не трябва да се ядосваме, че времето не стига да направим това или онова. А да се радваме на малкото, което сме постигнали. Така, по този начин и другите ще приемат от енергията и позитивизма.

Ако не успяваме да се радваме на малкото – тогава не сме се научили на нищо. И трябва да почнем отначало. Най-важното е да успяваме да се зарадваме на най-малкото, да благодарим даже и на най-малкото, за всичко…

Как ще можем да приемем голямото, когато не можем да се справяме с най-малкото? Тогава големите постижения, към които се стремим и които ще приемем ще ни повлекат със себе си. И вместо ние да ги управляваме – те нас ще управляват. Ще попаднем във водовъртеж, от който трудно ще се измъкнем, и като че ли всяко наше усилие за справяне със ситуацията ще ни води все по-надолу…

И ако не успяваме да го направим,  тогава съдбата ще ни наказва отново и отново докато не се научим да уважаваме всичко. Когато се научим да уважаваме и минималното усилие, без значение дали е наше или на друг – тогава съдбата ще ни награди с други, по-големи постижения, които в същото време и ще са отговорности. И тогава ще носим заслужено богатство (слава, пари, приятели, или в някакъв друг аспект ще се прояви това богатсво) и ще можем да помагаме и да сме полезни на другите и трудът ни няма да е напразен.

Всичко по реда си. Затова – нека не се ядосваме, че не успяваме да видим големите си планове осъществени, а нека се радваме на това, което сме направили, че сме го показали на другите и те са го оценили.

Борислав