Тайни » вечните истини, заблуди и табута, Мъдростта на вековете

Поредното стъпало

публикувано от:  на май 12, 2010 няма коментари

Пътят по който вървим ни предоставя не само препятствия пред нас, но и възможност да се поправим, да подобрим положението си, да изкупим нашите грешки. Това винаги е така, няма изключения. Но не всеки може да види, усети тези неща. Ако не ги види и усети – тогава продължава да се движи в същото русло на живота. Но ако се е поучил от грешките си, ако ги е изкупил, ако е простил на другите и на себе си, ако се е поправил, ако иска, желае да се поправи – тогава ще види тези знаци, тези възможности, и ще си подобри положението, ще се изкачи на следващото стъпало от своя живот. И продължава да върви напред, израстнал, простил на хората, и те на него…

Обаче….

Неочаквано за нас, почваме да се тревожим. Нещо като, че ли ни спъва работата, пречи ни …. Не знаем какво е, но смътно усещаме, че има нещо….

И в един неочакван момент съдбата ни поставя в положение малко очаквано от нас – “среща” ни с предишните хора, които сме наранили, които са били свидетели на нашите грешки. Думата “среща” е в кавички, понеже това е символично казано – ние може и да живеем заедно, да се виждаме често, да си мислим че сме преодолели препятствията и сме простили…Но не е така. И в един момент почва разговор, породен от една или друга причина – разговор който ни показва, че не всичко е изчистено. Че е  останало нещо, което ни е пречело, че това нещо е пораждало съмнения, тревога, без да можем да си го обясним. Но сега е моментът на това изкарване навън на последното нещо от миналото ни. И в такъв случай следва така познатата ни реплика: “Заболя ме че не съм бил/а по-добър/а… “Просто си мислех че съм си простил/а”. Малко е останало, но ще го има…

А другите хора? Те знаят това, и са видели , че сме се поправили, че сме станали по-добри, че правим опити, и се стараем, че вече знаем кое какво е, и го оценяват.

Понякога се случва това да е в комбинация с някое наше неразположение, главоболие, или нещо друго, което ни кара да не се чувстваме комфортно. И достатъчно е да се сетим, че няма нищо случайно за да разберем какво да направим. Нужно е да си простим и да продължим напред, да извлечем добрите уроци…И след това състоянието ни ще се подобри.

В такъв случай просто възкликваме: “Да, ще си простя, просто се учудих че още не съм”.

Понякога е така. Мислиш си че всичко се е оправило и е наред, но се оказва че има по нещо забравено, нещо което е останало последно но без него не може – и то трябва да си замине… И тази ситуация, която е “последна” и ни помага да си изясним нещата – трябва да се случи точно тогава. Понякога нещата се случват импровизирано на пръв поглед, но когато има нужда от тях. По този начин всичко става по-ясно, защото ние вършим нещо, но ако има и друга страна – и тя би трябвало да забележи, да каже, да се изяснят отношенията. Защото колкото и добре да е, не си ли кажем направо какво е било преди – все ще остава някакво чувство на вина тревога…и няма да знаем от къде е и защо…. А когато сме готови с всичко – тогава спокойно можем да чуем колко неприятно е било преди, и най-вече, какво мислят другите за това – как са го приемали, и сега как е. Тоест – вече е налице страничният поглед, и картината се запълва, и последното пъзелче се нарежда. Когато има някакво действие и има 2-3…страни, които имат отношение, за да се оправят нещата, да се приключи с нещо, трябва и всички страни да вземат участие в този процес. А това става винаги когато е нужно, съдбата няма да ни постави в неудобно положение, но вече само от нас зависи дали ще обърнем внимание на това, дали ще сме “будни” или “спящи”. Съдбата знае, че вече сме научили урока, че знаем какво да правим, и просто това е като изпит: ако успеем да се справим – продължаваме напред, да се развиваме и положението се подобрява, ако не – оставаме докато усвоим урока.

Има хора които цял живот не могат да излязат от трудното положение, и то се превръща в техния ад, а други успяват и продължават напред. И ето другите хем го виждат, но и остава невидимо, неосъзнато, че е било едно а сега е друго, защото макар засегнати, все пак е чуждо за тях изживяване.

Това е така, защото то е чуждо – то си е само наше. Винаги е така. То си е предназначено само за нас. За това те хем го виждат, хем не. Именно в това е разковничето – „хем го виждат“… Тоест – има смисъл от това, свършило си е работата, на прав път е, за да могат другите да го видят, да го оценят в някаква степен. И така последното парче от пъзелчето се запълва, всичко се подрежда на място, и последното нещо, което дълго се е съпротивлявало и е било скрито, стаено в нас излиза на Слънце, и ние се изчистваме, и развиваме, готови да посрещнем нови предизвикателства. Този процес колкото и едностранен да е в началото ( трябва самите ние да поискаме, да пожелаем да се променим ), толкова е и многостранен – по време на самата промяна когато е необходимо трябва да се изправим срещу нашите проблеми, срещу хората лице в лице и да се изяснят нещата…Защото не бива да остава нищо недоизказано – има ли недоизказани неща, нещо пречи ли ни, значи има още какво да оправим.

Борислав

Сподели с приятелите си:
Сподели във Facebook!


Ако харесвате материала, бихме били благодарни да гласувате с бутончето +1 на Google.


==========
Digg this!Add to del.icio.us!Stumble this!Add to Techorati!Share on Facebook!Seed Newsvine!Reddit!



Вашият коментар:
Моля пишете на Български или комeнтара Ви няма да бъде публикуван!