Чудо-вище

Боли ме. Заслепяваща всичко друго болка. Аз съм чудовището, което само себе си разкъсва и после от болка и гняв, наранява и другите.
Виждам ужаса в очите им.
Защо се наранявам? Сигурно обичам чудовището в мен- Ще го намразя!
Но от омразата стана по-силно.
И какво да правя? Не мога да го обичам и не мога да го мразя…
– Моля те, Ти който знаеш всичко… Помогни ми!
-Просто го приеми…
-Да се примиря?
-Не, просто го приеми…
-Как?
-Знаеш, спомни си…
Потънах в спомени. Всичко което исках е да бъда добра, да правя добри дела. А не се получаваше и отчаянието ме превърна в чудовище.
Не мога да го изгоня, не мога да го преборя…Да го приема. Но как? то е част от мен…
Нека.
Какво не съм опитала? Не съм го водила на вън. Ще му покажа слънцето.
То замижа и закри очите ми с ръце. Но после свикна.
После заедно гледахме небето и птиците, дърветата и цветята. То се дърпаше, но гледахме през едни очи и целия необят нахлуваше в нашето сърце, запълваше празнини
отприщваше трънаци, и вдъхваше живот на пустошта. Забравих за злото в мен. Вдъхвах цветя. Докосвах копринена вода. Погалих улично куче. Здрависах се с непознат.
Когато се прибрах заспах уморена.
На сутринта се събудих от странна празнина.
Нещо ми липсваше.
Нямаше я болката. Чудовището…затичах се към огледалото, взрях се в очите си…Къде си? Нямаше го.
Погледнах в очите на другите, те бяха спокойни и радостни. И те не виждаха чудовището в мен.
Но как ? Как след години битки , изведнъж като по чудо си бе отишло?
Хапело ме е от студ и тъмнина, от страх и отчаяние. Жадно е било за светлина и топлина. За това да престане да се чувства зло, да напълни сърцето си със всички прекрасни неща
и преситено се е стопило, сляло с мен в единна същност- тази, за която бях мечтала.

Веднъж, чух зад мен едно дете да вика : Чудовище…
За миг се разгневих, как така ще ми вика чудовище? Парна ме забравена болка. Обърнах се и видях, че детето сочи нещо забавно и всъщност вика: Чудо, вижте…
Осъзнах, че то не си бе отишло от мен, там някъде в мен като прашинка безобидна, но готово ако го помисля за зло да се надуе като голям тъмен балон.
Усмихнах се.
Нека е в мен. Ако го нямаше, нямаше да видя чудото в мен.

©Септемви 2010, Й. Богомилова