Имало едно време един мъж и една жена. Те били женени. Били женени от толкова дълго, че вече им било омръзнало.
Мислели си, че се познават, а това е много, много скучно. Направо си било досадно.
Това били много, много години заедно. С нищо не можели да се изненадат. Всеки ден и всяка нощ, едно и също.
Дразнещи едни и същи думи и действия.

Те толкова били свикнали един с друг, че не знаели, не предполагали....
Човек се променя всеки миг. Просто е невъзможно да остане същия.
А ако не си виждал някой много, много дълго виждаш, колко е пораснал.
Не нямам в предвид на ръст, а като човек. И ако сренещ някого след толкова много години, говорите с часове,
за всичко което е било и което не е било. Гледаш го същият, но и друг напълно различен.
Онези същите очи, видели толкова много, вече гледат различно.

И да се върнем на онези мъж и жена. За всичкото това време те бяха пропуснал да забележат, че всеки ден живят с нов, различен,
вълнуващ човек - оставяйки се на предубеждението, че познаваш някого, преставаш да се вглеждаш в него.
Вече не виждаш него, а собствената си представа и спомен за него.
Спри се и погледни човека до себе си....Наистина ли го познаваш?