„Фантасмагорилница-работилница“ в СНЦ „Арт – Визия” – град Варна

Сдружение „Арт-Визия” открива театрална „Фантасмагорилница-работилница“ в град Варна за новата учебна година през ноември 2011 г. и кани всички деца да се присъединят на борда на приказно корабче с капитан Ели-Чудото и Светлана Йосифова – Михова, за да се отправят към свободния полет на въображението, чудния свят на приказките и веселието. Желаещите бъдещи герои на работилничката трябва да подготвят песничка или стихче, анекдот или кратка забавна история, а от тази нова учебна година Сдружение „Арт – Визия” посреща и деца със специални нужди, които искат да се забавляват, докато съчиняват невероятни театрални измислици-премислици.

Сдружение „Арт – Визия” е неправителствена организация, чиято важна цел е реализиране на психологическа, образователна и творческа дейност и интеграция на деца в риск и деца с изявени дарби от Варна и региона. Председател на сдружението е Светлана Йосифова – Михова, която сподели, че при тях винаги търсят най-хубавото и различното във всяко едно дете:

„Всяко дете, което се занимава с изкуство не мисли за наркотици, а живее в един по-хубав свят, затова аз давам възможност на всяко дете да направи нещо свое. Така беше и със сградата тук – всяко дете нарисува по нещо на стената. Нашата цел е децата да бъдат щастливи и дори, когато погледнат един магарешки бодил, да си кажат, че това е едно прекрасно цвете. При нас има деца в неравностойно положение, деца със специални нужди, деца, които не могат да бъдат адаптирани в училище. „

А междувременно докато течеше прослушването за записване в театралната „Фантасмагорилница-работилница“, децата с усмивка и много любов слушаха приказните истории на Ели – Чудото и се включваха, за да разказват с нея, ето какво разказа тя за самия проект:

„Идеята ни е следната – чрез рисуване, фантазиране да се разкаже една история с думички, ако могат и да пишат вярно е чудесно. Защото много от децата, поне от практиката, която аз имам, са притеснени от това, че не могат да четат гладко, дори не искат да четат. Преди година, когато бях доброволец в библиотеката във Варна, седмокласниците четяха с голямо притеснение, липсваше гладкото четене и самочувствие, а в същото време децата, които тепърва ще бъдат първи клас – четат с желание. В такъв случай нещо се случва между първи и седми клас – детето вече не е същото, няма желание, не му се ходи на училище. И именно това е нашата идея – при нас идват страхотни деца, които рисуват отлично, а тези деца, които искат да играят, ни се иска по един детски начин да ги научим какво е театър. С първите деца се опитахме да различим какво е драма, трагедия. Почваме от най-несериозното, което е несериозно за нас, но всъщност за децата е много сериозно, и по пътя на забавлението да се прекрачи една преграда, за да може детето да започне да фантазира, а след това да прекрачи и другата преграда – да може създаденото от него да го покаже пред хората. Моята мечта е да бъдат направени любимите ми „Приказки по телефона” от Джани Родари именно от децата. В Натфиз колегите ми по актъорско майсторство и куклен театър учеха детска литература Джани Родари „Граматика на фантазията”, тази книга е писана преди 40 години, но Джани Родари създава една страхотна методика по фантазиране (той е бил и детски учител)– чрез игра и разговори децата сами да създават приказката, като всяко добавя нещичко към историята. Мисля, че каквото е полезно трябва да се използва при обучението на децата в училище, защото човек става много по-креативен, когато приема нещо като забавление, а не като задължение. Много е важно да се преодолее и бариерата на общуването, в България за съжаление децата много малко се поощряват. В България ни е обхванал вирусът на сериозността, хората тук са много тъжни, гледат да излязат от работата си колкото се може по-бързо, защото не им харесва, може би и шефовете им са тъжни хора. Като казвам вирус на сериозността имам в предвид, че хората са забравили да се усмихват, защото ако си на работното си място и започнеш да се смееш просто така, някой ще си помисли, че ти си губиш времето, че не работиш. А дори и лекарите са казали, че смехът е лекарство. Когато едно дете е щастливо и грее от усмивки, то и родителите му ще бъдат щастливи и спокойни.

Няма нищо по-хубаво от това едно дете да се смее, а от тази година посрещаме и деца със специални нужди – повечето от тях не обичат да ги докосваш, но най-хубавото беше, че когато се запознавахме с тях постепенно им подавах пръстче да направим едно малко боц и те подаваха бавничко своите, т.е. трябва да бъдеш много внимателен с тях. Когато едно такова дете ти подаде ръка или те прегърне, това означава, че малката битка за конкретния ден е спечелена. Нямам подкрепата на Община Варна, нямам подкрепата на Младежки дейност, но аз искам децата да се забавляват, да се научат да фантазират и всичко това са мои стремежи, в които искам да успеем.“