Малка автобиографична история

Имало едно време един човек, който жвеел съобразно това, което представлявал: напълно обикновена личност. В един хубав ден, незнайно защо, забелязал, че хората започнали да го ласкаят, като му казват колко е висок:

– Колко висок си станал!

– Колко си пораснал!

– Завиждам на ръста ти …

В началото това го изненадало и в продължение на няколко дни се улавял, че се поглежда крадешком във витрините на магазините и в огледалата на автобусите, когато минавал покрай тях. Но човекът винаги си оставал един и същ – нито особено висок, нито особено нисък … Опитал се да не му отдава значение, но когато няколко седмици по-късно забелязал, че трима от всеки четирима души го гледали изотдолу, явлението го заинтригувало. Човекът си купил метър, за да се измери. Заел се с това методично и старателно, и след няколко измервания и проверки установил, че ръстът му не се е променил. Околните продължавали да му се възхищават:

– Колко висок си станал!

– Колко си пораснал!

– Завиждам на ръста ти …

Човекът започнал да прекарва дълги часове пред огледалото. Опитвал се да разбере дали наистина бил по-висок от преди. Но Нищо подобно: виждал се нормален – нито особено висок, нито особено нисък. Тъй като не останал много доволен от това, решил да отбележи с тебешир на стената най-високата точка на главата си (така че да има достоверна мярка за растежа си).

Хората упорито му повтаряли:

– Колко висок си станал!

– Колко си пораснал!

– Завиждам на ръста ти …

…  и се навеждали, за да го гледат отдолу.

Минали дни. Човекът направил няколко резки с тебешир на стената, но те винаги били на еднаква височина. Започнал да си мисли, че му се подиграват. Така, че всеки път, когато някой споменавал за ръста му, той сменял темата, обиждал събеседника си или просто си тръгвал, без да каже и дума. Не помогнало и хората продължили.

Човекът бил много здравомислещ и си казал, че за всичко това трябва да има някакво обяснение. Получавал толкова много възхищение и му било толкова приятно, че накрая го приел за основателно. И един ден му хрумнало, че може би очите му го лъжат. Било възможно да е пораснал до гигантски размери, но поради някакво заклинание да е единственият, който не можел да види промяната… Човекът се вкопчил в тази мисъл и оттогава настъпили славни времена. Наслаждавал се на думите и погледите на околните. И един ден чудото се случило. Заклинанието било свършило. Той също се виждал по-висок. Свикнал да ходи по-изправен, вървял с високо вдигната глава. Човекът започнал да гледа хората отгоре и преминал от удоволствието към суетата и от суетата към безкрайното високомерие.

Така минало времето, докато един ден срещнал някакво джудже. Суетният човек побързал да застане до него, като вече си представял какво ще каже джуджето. За негова изненада обаче, то не казало нищо. Суетният човек се покашлял, но джуджето като че ли не го забелязвало. Накрая му прошепнал:

– Не те ли изненадва височината ми? Не ти ли се струвам огромен?

Джуджето го изгледало отдолу нагоре. Погледнало го още веднъж и казало скептично:

– Вижте какво, от моята височина всички ми се виждат гиганти и честно казано, вие не ми се струвате по-огромен от останалите.

Суетният човек го погледнал с презрение и отронил:

– Джудже!

Върнал се у дома, изтичал до голямото огледало в хола и застанал срещу него … Не се видял толкова висок, колкото сутринта. Изправил се до резките на стената. Отбелязал височината си с тебешир и чертата съвпадала с предишните! … Не бил пораснал дори и с милиметър … Никога не бил пораствал дори и с милиметър …

За първи път от много време се видял обикновен – човек като всички останали. Какво щял да прави сега, когато срещнел другите? Човекът заплакъл. Напъхал се в леглото с мисълта, че никога повече няма да излезе от дома си. Много се срамувал от истинския си ръст. Погледнал през прозореца и видял хората от квартала, които минавали пред къщата му … Всичк му се стрували толкова високи! Изплашен, отново се затичал към огледалото и застанал пред него … този път се уверил, че не се е смалил. Ръстът му изглеждал както винаги …

Всеки възприема останалите, като ги гледа или отгоре, или отдолу.

Всеки възприема високите или ниските според собственото си положение в света, според ограниченията си, според навиците си, според желанието си, според нуждата си …

Човекът се усмихнал и излязъл на улицата. Чувствал се толкова лек, че почти летял над тротоара. Срещнал стотици хора, на едни се сторил огромен, на друг – незначителен, но никой от тях не успял да го обезпокои. Той вече знаел, че бил съвсем обикновен. Съвсем обикновен … Като всички …

Източник: Хорхе Букай, „Приказки за размисъл“