Съживителната сила на поезията

Всеки може да напише стихотворение, спазвайки правилата за стъпката и римите. Дали обаче това е поезия? Тези редове ще са перфектни технически, поета  като добър химик, ще наподобява вкуса на ягода, аромата на роза, структурата на портокал. Но ако в един стих няма истинско чувство, той няма да стига до душата,  защото ще е само техническо подобие на стих.

Във време, когато храната е модифицирана, замразена, консервирана по всевъзможен начин, винаги достъпна и почти перфектна…Защо се чувстваме уморени и оставаме гладни? Нали поне очите ни са заситени, осезанието задоволено, стомасите запълнени?
Защото липсва едно невидимо нещо, една вибрация, която древните са наричали Ци – жизнената енергия.
Така е и със стиховете. Перфектни на външен вид,  дори с някоя интересна идея вътре…Може да са празни, лишени от онази засищаща сила, която притежават стиховете не дотам съвършени, но пропити с енергиен заряд.
„ Кому са нужни стихове, ще каже някой,има толкова по-важни неща в ежедневието? „Има жадни за тях…Стиховете, разказите, романите, пиесите, киното, музиката, визуалните изкуства, те са духовна храна. Когато изтощен след надпреварата с времето и стреса се завърнеш самотен, една глътка от любимото ти изкуство ще те зареди, така както не би могла една обилна вечеря.

“ Чувства….Глупости- ще каже друг. В днешния свят трябва да сме твърди за да оцелеем.“ И силен и твърд дали ще има сили да спре внезапния инфаркт?
Лечебната сила на изкуствата усещат първо творците. Те ликуват, споделяйки непосилната радост, крещят да се освободят от погубващата мъка и тихо стенат да изплачат бездънната болка.
Когато някой прочете стих с такъв заряд си казва…„Сякаш аз съм го писал „, когато чуе разтърсваща музика, притихва онемял от възхита, а изправи ли се пред картина изобразяваща мечтите му,  добива вяра, че са достижими.
Всеки си има любима музика, филм или книга.

Време, да вечно не остава време…но накъде сме се забързали всъщност?

Й. Богомилова