Лазаровден

Лазаровден (Лазарица, Лазар, Лазарова събота), чества се в съботата преди Великден, която според евангелската притча се свързва с Лазаровото възкресение и е празник от Великденския обреден цикъл (в основата му лежи идеята за прехода от смърт към живот, осмисляна на митологично ниво като преход от зима към пролет).Православната църква отбелязва днес църковния празник Лазаровден, който е с подвижна дата и винаги е в предпоследната събота преди Великден.

В календара на християнската църква празникът е свързан с един от най-вълнуващите евангелски сюжети – на възкресението на Лазар, живял в град Витания, близо до Йерусалим.

Според евангелието, когато Спасителят е в земите отвъд река Йордан, Лазар се разболява и умира. Когато месията се връща, възкресява покойника на четвъртия ден от неговото погребение в знак на благодарност за проявеното от него гостоприемство.

Според средновековни ръкописи, Лазар живее още 30 години в строг пост и въздържание и е провъзгласен за първи епископ на град Китион на остров Кипър.

На Лазаровден църквата отбелязва с празнична литургия възкресението на Лазар, както и паметта на свети мъченик Лазар Български, измъчван и убит на 23 април 1802 г.

Според вярванията на следващия ден – Връбница (неделята след Лазаровден) се „разпущат умрелите от гробовете” и за да им се отдаде почит, се прави Лазарската задушница.

В навечерието на Лазаровден жените прекадяват и преливат с вино гробовете на близките си и раздават варено жито и просфорки (малки питки с украса от тесто според пола, възрастта и социалния статус на починалия). В някои области е разпространен обичаят, преди изгрев слънце на Връбница, на гробовете да се палят огньове (осмислят се като „да се сгреят мъртвите”).

Типичен за Лазаровден е моминският обичай лазаруване. Участничките са девойки в предбрачна възраст (познато е и детското лазаруване – на момиченца между 6 – и 11-годишна възраст, които подражават на големите лазарки), наричани лазарки или лазарици.

Подготовката на лазарските групи започва още на св. Четирсе мъченици – девойките се събират по махали и с помощта на възрастна жена или вече лазарувала по-голяма мома или невеста разучават песните и игрите (несключеното лазарско хоро, наричано боенец). Лазарките обикалят къщите, играят и пеят различни песни: на стопанин, на младоженец, на мома, на малко дете и т.н.

В югозападните територии на българоетничното землище (около Струга) обличат една от лазарките като булка, застават на кръстопът и припяват на минувачите; в родопските райони от кросно правят кукла, наричана Лазар, пръскат я с вода или я пускат в кладенец, което по същество е обичай за дъжд.

Според народната вяра само лазарувало момиче може да се момее и да се омъжи; лазаруването има и предпазни функции – девойка, която е лазарувала и се е кумичила, не може да бъде залюбена или похитена от змей. Затова обичаят се възприема като задължителен за всяка мома.

На този ден групи от по шест-седем момичета на възраст от 10 до 16 години, облечени в празнични дрехи или невестински костюми и закичени с венци и китки, обикалят домовете в селото, като пеят обредни песни за всеки член от семейството, възхваляват деца, стари, млади, моми, ергени, невести, както и овчари, говедари, коняри. Домакините ги даряват с яйца и пари.

Вярва се, че къщата, в която са влезли и пели лазарки, ще бъде честита през цялата година. Лазарките обхождат горите, реките и ливадите. С песен навлизат в нивите и пожелават богата реколта от раззеленилото се жито.

Заради идеята за предстоящ брак лазарките са с невестенски премени, носят булчински накити, а в песните им преобладаващи са любовно-женитбените мотиви. Навсякъде ги даряват с пари, яйца, брашно.

На Лазаровден се омесват куклите (обредни хлябове, най-често с формата на човешка фигура), нужни за „кумиченето” на следвация ден – Цветница.

Празнуват именниците: Лазар, Лазо, Лазарин, Лазарина.