Крила, крила да имах! – та щях да бягам ази
от туй борбище шумно на страсти и умрази,
де моя дух под скърби прегъва се, кат’роб;
та щях към вас да хвръкна, Родопи горделиви,
с гърди разширочени и с погледи стремливи –
опряни в ваший лоб.

Аз щял бих да се стрелна, в полета си чудесни,
сред облаците светли – селения небесни –
кораби без кормило, без шум, без капитан,
по волята на вятъра оставени да плават,
кат мислите поетски, що често обитават
ефирний океан!

Аз щял бих, о грамади, о снежни пирамиди,
върху кои орелът легло си волно зиди,
полека да се нося из ваш’те висоти,
над преспите ви бели простора да измирам
и сянката си будна с любов да я съзирам
по тяк като лети…

Аз щял бих тихо, плавно в лазура да се вея
и някъде да срещна душата на Орфея,
блудяща, като мене, из сините зари,
или да чуя, смаян, в стона на зефира
звук някой си останал от дивната му лира
в дълбоките гори …
(Поля и гори)

С такива думи преди години в Пловдив, аз се обръщах към Родопите и към оная снеговита грамада, която ги завръшва на запад, и която тогава аз не знаех, че се нарича Мусалла – защото нашите географии ни учеха за Лунните планини в Африка и за езерото Коку-Нор в Тибет, а нашата земя не знаеха – с такива жедни чувства се обръщах към Родопите, които така пленително мамеха душата ми и остаяха за мене тайнствен свят.
А между това, съвсем не бяха нужни крила – ако не да се надминат, то да се посетят – тия приоблачни висоти, и онова, което стои зад тях.
Трябваше просто малко воля и един кираджийски кон.
Истина, – тогава (1882 год.) беше още Румелия, и свободното разхождане из Родопите на неуловимите рицари на Караискакевата и Халамовата чети, плюс – непокорните соколи на Тъмръшката република, правеха въздуха им често много нехигиеничен за туристите…
Но това лято, през юни, аз бях честит да направя една обиколка из класическата планина на Орфея.

Иван Вазов

Това е началото на пътеписа „В недрата на Родопите“ от Ив. Вазов. Чели ли сте го? Знаете ли какво пише? В днешното време предполагам много малко хора ще са чували за това. За тази негова черта. За това прочетете, спомнете си, научете, и кажете на другите. Нека се знае и да се разпространяват тези слова на един велик човек.
Всеки разказ от този пътепис ни отвежда на различни места от планината и ни убеждава за пореден път какво природно богатство имаме. А дали можем да го ценим? – това е отделен въпрос, на който всеки сам за себе си трябва да отговори.

Борислав