Лунапарк призори

Рано сутринта едно дете дърпаше майка си за ръката и припряно я теглеше. Не, не бързаше за детска градина. Беше си събрало парички за лунапарка. В този ранен час там беше тихо и пусто. Веселите атракциони бяха застинали уморени и преситени от предишната забава. Двамата седнаха на една пейка. Малкото момче разглеждаше странно, непривичния вид на жадуваното място. Премисляше и пресмяташе за колко забавления ще му стигнат парите. Нямаха часовник, просто чакаха. Мина време и дойдоха първите хора, обслужващи различните забавни места. На тях не им беше забавно. Просто работа. Отпиваха кафе и си говореха обикновени неща. Скоро до всяко съоръжение имаше служители, които го отваряха, почистваха, пробваха, подготвяха за нетърпеливи посетители. Щом касата отвори момчето си купи билети. Вече звучеше музика и специфичните звуци за всяко забавление. Появиха се и други деца довели майките или бащите си. Скоро въртележки, колички, виенското колело, лудото влакче и други мечтани забавления се впуснаха в обичайния си шумен ритъм, карайки децата да се смеят или пищят от ефектите.
Едно момче и една майка вече си тръгваха с настроение и разговор за отминалото приключение. Момчето опитало неща за по-големи подмина със спомени количките, които като по-малък обожаваше. Майката със спомен от една люлка, с която преди години летеше и един ден стъпи на земята – беше пораснала.
Хората се променят, променят се и забавленията им, но винаги трябва да има нещо, което да те кара да летиш.

© Й. Богомилова