Колко пъти умирах

Спомен ми остана
за миг от преживяно
наше лято.
За нежен трепет,
сега без жалост
изпепелен.
Но сега е друго…
Горък спомен,
парещ като въглен,
с мястото дамгосано
дълбоко във сърцето.
И…
Друго днес не мога.
Пред мен от тефтера
листите мълчат до бяло.
Бели листи, неродили
още своето зачатие.
И надеждите ми скитат
около мене, с трясък
превърнати на прах
в празното пространство.
Илюзиите са развенчани-
залъгвани отблясъци.
И…
Времето- безшумно тръгна
и с миг дори не се завърна.
А в него мойте думи и
листа ми празно- побелял.
Задъхвам се по него,
а изписах хиляди мечти
небесно- лунни и звезди
сред разкоша на нощта.
И…
Колко ли пъти се раждах
и умирах с мечти неродени?
Колко ли пъти умирах
след твоя телефонен звън?
Колко ли пъти умирах
след мълчаливите залези?
Колко ли пъти умирах
отново, за да си простен?
И…
Изтърпях най- безцеремонното
свое постепенно убиване.
От нелюбима да съм, умирах
с всяка отлетяла мечта.
И не е тъжно навярно,
че сега умирам в безтебие,
а че умирам скръбно сама,
не видяла лъча си жадуван
от изгрева, по- чист от сълза.

Йорданка Радева

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.