Вървях измежду дните на пролетта, лятото, есента и зимата…Вървях и гледах безкрайната синя нежност в небето, която плуваше като отражение в морето. Дърветата, обляни в зелено, вече отронваха по някое кехлибарено листо, което грациозно се носеше по въздуха, унесено в песента на вятъра … А аз вървях и дочувах мелодията на цветовете на природата, които се губеха из реката на живота, така …както хората губеха един миг щастие, за да започне нов с всеки сезон.
Защо всичко имаше цвят … защо небето бе синьо, слънцето жълто … а само листата на дърветата сменяха своя цвят и винаги се раждаха отново и отново – през пролетта отваряха розови и бели очички, лятото ушиваха разкошни зелени тоалети, обляни от слънчевите лъчи и песента на птиците. Есента променяха цветовете си, за да се унесът в есенния бал от вятърни мелодии, погалени от дъждовни перли, а зимата навсякъде земята побеляваше от невинност и потъваше в зимен сън, след което всичко започваше отново през пролетта … И хората с годините се променяха – раждаха се, растяха, за да напомнят все повече на уютната, бяла зима. Но дали и те се раждаха отново, така както листата на дърветата или отронена есенна перла на щастието ги правеше съвсем нови?! Само реката на живота имаше отговори на всички тези въпроси … само тя пазеше всеки спомен, всеки цвят, усмивка … и бъдеще …

Текст: К. Герчева,Ноември 2011

Снимка: Мартин Дралчев


Статията е прочетена 57 пъти