В една такава нощ …

Живяла някога една старица, толкова мъдра, че цялото село се сбирало на седянка при нея, за да слушат нейните истории и често й искали съвет за различни проблеми. Викали й баба Недка. Тя имала едно вретено, за което легенди се носели, че било вълшебно и заради него думите й били така сладки. Казват, че цялата мъдрост се криела именно в него и щом съберяла хората на седянка тя започвала да преде, а вретеното се въртяло, въртяло и мъдрост капела от него. На никой не го давала баба Недка и никой не знаел неговите тайни, а пък какви красоти плетяла после баба Недка. Моми и момци се гиздели с нейните премени и щом се сберяли на хорото, се засуквала една цветна омайност, че на старицата й се насълзявали очите.

Един ден в селото пристигнал непознат странник, казват, че пропътувал из много места – видял и чул много. Отседнал в хана на селото за няколко вечери и от дума на дума научил за великолепията и мъдростите на баба Недка.  Но за нея никой нищо не знаел и не помнел – ни деца, ни внуци, а и забравяли да я питат, щом чуели нейните мъдри слова. Тогава на далечния пътник се приискало да се срещне със старицата. Поискал да ги запознаят, затова и останал за по-дълго в селото, та да почака следващата седянка. И така в една приказна нощ, в която звездите танцуват, около едно запалено огнище се сбрало цялото село. Луната само се оглеждала из малките прозорчета на китните къщички, а из цветните градини щурчета изнасяли своя концерт с лунни сонати и разкошия. В такива нощи, казват се сбъдвали чудеса, защото горските феи излизали да пакостят, но все красоти се случвали … така разказвали старите хора.

През тази вечер и странникът непознат се присъединил на седянката – всички го забелязали, а той седял и слушал мъдростите на старицата. Иззад нея, обаче едни очи блестели – пълни със звезди, така красиви, че той се вглеждал в тях. Вглеждал се в красотата на момичето, чиито коси се сливаха с нощта. По това време вретеното играело в ръцете на старицата. Тогава странникът се провикнал:

–          Бабо, разкажи ми моля те за вретеното – от гле идат тази любов и мъдрост твои?

Всички в този миг замълчали, но баба Недка обичала да разказва и рекла:

–          Искаш приказки ли да слушаш, момко?! Слушай сега – кога и аз бях млада, много обичах един човек. Обичах го толкова много, че и слънцето се радваше на нашата обич. Той такива красоти твореше – занимаваше се с дърворезба. Цялото село тогава с негови творби беше украсено. Колкото сръчен, толкова безстрашен беше и той силно ме обичаше. Веднъж се случи при разходка в гората да ме спаси от вълци с едно дърво, което намери, а това дърво тъй силно засия тогава, че той го взе – дървото на щастието го наричаше, но така и не му оставаше време да го използва. Много си обичаше занаята – от дядо си го беше наследил и всичко хубаво от миналите епохи тогава хората умееха да вземат, а сега много забравяме… Един ден с четата тръгна в планините. Завръщаше се отвреме на време, но един ден тръгна и повече се не върна. Казват, че все още обикаля из горите, за да намери пътя към дома и да се завърне към своя занаят. Дори дърветата за него разказват. Тогава като тръгна оставил в плевнята подарък за мен. Насълзиха ми се очите щом го видях. Върху кутията пишеше „за приказките на щастието” … отворих кутията и там беше моето вретено от онова дърво, с което ме спаси. Не се мина много време след това и осъзнах, че приказните мъдрости от мъки ме спасяват и пазят, но с тях спасявам и всички от селото. А занаята, момко е другата свещена частица на мъдростта…

Всички седяха и слушаха, и запечатваха всяка дума, а непознатият момък вече танцуваше със звездите в очите на красивата девойка …

К. Герчева, Май 2012