Имало едно време …

Имало едно време някъде далеч, далеч една приказна земя … цялата изтъкана от злато и втъкани цветни нишки … тя само беше чувала за нея и се сещаше за приказката, която разказваха в нейния край, винаги, която нежността на слънчевия лъч се вплетеше в косите . Сещаше се за това как дядо й разказваше за тази земя. Беше толкова впечатлена от разказа, че нощем когато всичко утихнеше тя мислено се пренасяше в онзи свят, но тази вечер се носеше едно звънливо жужене из въздуха … някой тайно се прокрадваше до ушенцето й и й говореше на тайствен език, а вълшебства образуваха дъгата в стаята й. Това я накара да отвори очи, стана тихо и отиде до прозореца, през които влизаше синкавата светлина на луната. Вгледа се в далечината и видя смътни очертания на каручка, която бавно се движеше по прашния път  и магията на луната се докосваше до душата й …. обу си набързо пантофките и хоп – преди да се усети вече беше на пътя на каручката, в която далечен странник следваше звездите и сега като, че една падна от небето … и двамата уловиха по частица от небесната перла – частица магия, която обещаваше нова приказка, а в този момент една цветна вихрушка ги завъртя … завъртя … и ги понесе из забравените български страни. Докато се усетят и двамата се озовах на място което беше обляно със златиста светлина. Момичето малко стреснато от случващото се леко се отдръпна назад, но странникът се усмихна и бавно протегна ръка към нея. Тя плахо я прие и тръгна след него. Движеха се оглеждайки наоколо малките къщички с красиво изрисувани врати. На една от вратите видяха да виси златно звънче и любопитството накара девойката да го докосне, а то се обади с медено гласче, в този миг възрастна жена се показа от вратата – беше облечена в красиво извезана носия, косите й прошарени, но си личеше все още, че някога са били така тъмни като черна смола. От къщата се чуваше детски глъч и се носеше уханието на дърпаната баница, която някога нейната прабаба приготвяше. Жената се усмихна широко и с весел глас каза:

– Краси, това ти ли си?

Момичето изведнъж потрепери и се вгледа в дълбокия и топъл поглед, който помнеше от детството си. Нима беше възможно да се върнеш там и да си пропуснал толкова много спомени. Всички тези мисли й се въртяха в главата и така и не разбра как влезе в къщичката. Спря се за миг и погледна към другата стая, където видя няколко деца. Бързо разпозна едно от тях. Беше човекът, с когото беше прекарала най хубавите моменти като дете. Странникът леко се наведе към нея и попита:

– Помниш ли я?

Да и как нямаше да я помни – винаги бяха двете, винаги заедно … и в мечтите, и в игрите, и в пакостите – нейната сестричка, с която сега все по-рядко се виждаше… Изведнъж видя и себе си там на стола до баба си – как припяваше поредната оперна ария, докато баба й готвеше. Това се случваше всяко лято, докато бяха деца, а дядо й разказваше приказки за богатия турчин и за красивата Елеме. Затича се към сестра си и я прегърна като гледаше да не я притиска с всичка сила! Очите и се насълзиха от щастие и една малка струйка се стече по лявата й буза. Всъщност сестра й никога не й беше давала да я прегърне, но този миг тя нямаше да забрави – пропуснат миг и оставено бяло върху листите хартия от миналото … а междувременно баба й вече подреждаше вечерята на масата, а малкия писан подаваше любопитно мустачета иззад вратата и облизваше муцунка. На печката къкреше нещо в глинен съд и цялата кухня ухаеше на вкусна гозба. На масата имаше току що извадена златиста питка от фурната. Момичето погледна странника и го подкани с очи да се присъедини към всички. Бабата шеташе и непрекъснато поглеждаше към момичето …. искаше да й зададе толкова много въпроси, а не знаеше от къде да започне. Затова пък тя се пренесе в спомените си, сълзи от щастие напираха в очите й и сподели:

– Краси, знаеш ли – тази година навършваме 50 години брак с дядо ти … Как минава времето и каква голяма работа е това. Отгледах и деца, и внуци … видях и хубаво, и лошо – има ли по-голямо щастие от това …

Тогава момичето се вгледа в стената и видя, че огромната рамка с всички снимки все още си беше там – мънички мигове щастие, събрани на стената, но незабравени от сърцето. Дядо й нявга беше откраднал баба й с мотора, за да се оженят, за да стигнат и до внуци. А момичето само как обичаше приказки … тогава отново помоли дядо си:

– Дядо, разкажи ми моля те пак за красивата Елеме …

Дядо й се усмихна и започна … Но точно в този момент момичето си мислеше как важна бе обичта на семейството и въпреки различията в поколенията най-важна беше тяхната любов, за да има мир и спокойствие в сърцето и в душата … само тогава можехме да продължаваме напред, подкрепяни и от съдбата на всяка крачка … Точно тогава се събуди, а се чувстваше така уютно след като беше видяла усмивката и топлите очи на възрастната жена, в стаята още се носеше уханието на вкусните гозби, а слънцето галеше красивите й коси и я подканяше отново да преоткрива света, защото знаеше, че нова приказка предстои …

Текст и снимка: К. Герчева, Април 2012

Помагал с текст и усмивки: Стоян Борисов