Порива… Когато дойде е неудържимо. Всичко друго губи смисъл. Сърцето учестява ударите си. Дъхът не достига. Зениците се разширяват. Ръцете треперят. Всичко е обсебено от обекта на порива.

Не зная дали учените и доколко са изследвали явлението вдъхновение. Аз за себе си съм го изследвала години. Една мъчителна сладост да се реализира това, което „виждаш“ в целия му блясък.  С времето осъзнавах, че идеите ми, вдъхновенията идват от някъде другаде. Видения от други светове. Божествен дар. Усещах, че съм просто проводник, антена, мембрана улавяща нещо неземно и мисията ми е да го предам на хората.  Когато станах майка, в миговете когато детето ми искаше да се роди, чувството беше същото.  Нереално.  Значи вдъхновението е същото физико-химическо, земно-неземно състояние на преминаване от духовното в материалното за да се съединят двата свята.

През годините някои неща биваха записвани или реализирани, но повечето оставаха недовършени, не достигащи онова съвършенство в което се бяха явили във видението. Бавно осъзнавах причината. Че самото вдъхновение ми пречи да ги реализирам. Това беше абсурдно. Дори не се замислих може ли да се овладее вдъхновението, но не да се пречупи, да се затвори  да се пребори, а да се укроти с любов. Затова бягах от вдъхновението, за мен то беше бреме.

Но се случи чудото. Всъщност случиха се много чудеса и сред тях и това.  Осъзнах, че е възможно спокойно вдъхновение. Абсурдно… но е възможно.

Възможно е  радостта от вдъхновението да се съчетае с търпение и любов, за да се доведе едно видение до край.

Затварям очи, поемам си въздух и дишам бавно. Оставям вдъхновението да блещука в съзнанието ми без да се втурвам да го гоня. Изучавам го, усещам го, сливам се с вдъхновението. Порива застива в нищо, в  не очакващо очакване.

Й. Богомилова

Сподели с приятелите си:
Сподели във Facebook!