Вярвате ли в чудеса?

Трудно е до случване на първото чудо.  Често казваме, че ако стане еди какво си ще е чудо, а в същото време приемаме за чудо само свръхестествени неща, и поставайки такава висока граница за чудесата, не им даваме  възможност да се сбъднат, а е нужно толкова малко… Само да им повярваме.

Успеем ли, случи ли се първото простичко  чудо, което  дълго време било недостижимо, първата реакция е –  не можем да повярваме…

То  било толкова лесно и как  по-рано не сме разбрали или опитали.  Сбъдването на нещо подтиква да опитаме отново понякога само за да докажем, че е било случайност, друг път надявайки се, че отново ще успеем.  Но моделът на случването вече е проникнал в съзнанието и е по-силен  от вечното ни недоверие. И се случва отново. После отново и отново, за по-големи и сложни неща, и  в един момент  се чудим, дали вече има невъзможни неща.

Когато бях малка, вярвах в чудесата. Всичко ми говореше, живеех в една приказка. Не казвам,че животът ми е бил розов. Но дори неприятните неща, които могат да се случат на едно дете, превъзмогвах с лекотата на детската безгрижност.
Започнах да чета книжки, да се интересувам за всяко нещо с което имах допир. Науката обясняваше какво,  защо, кога и как се случва всяко нещо. Започнах да вярвам на тези научни факти и по-малко да се доверявам на вътрешния си усет за нещата.
Малко по малко се превърнах в една подвижна енциклопедия, а чудесата край мен губеха блясъка си и се стопяваха в “ познанието „.
Би трябвало да се чувствам щастлива с новите хоризонти,  до които бях достигнала. . .
Знаех, че няма Дядо Мраз, че Пепеляшка само в приказката става принцеса, че няма истинска любов.
Единствено не успяха да ме убедят, че Бог не съществува. И нямаше как, никой не ми бе втълпявал,  че го има аз го виждах навред край мен в съвършената хармония на света.
Но ръбестите камъчета на илюзорното познание бяха започнали да ме препъват.
Потънах в грях, заживях в противоречие със себе си…
И по-самотна от всякога без приказките чудесата и вълшебствата, без любов, без истинските приятелства, ставах все по -нещастна….
Една едничка искрица припламваше някъде в тъмнината, която цареше из мен…. И какво направих?…Намразих и себе си.

Трябваше да се случи чудо за да се оправят нещата. И то се случи.

След безкрайно посягане отворих вратата и целия приказен свят, който смятах че не съществува вече, че съм го погубила с високомерието си се изсипа като пъстър водопад.
За миг си помислих,  че на 30 да вярваш в чудеса е лудост…
Но след ада в който живях, ми беше безразлично дали някой ще ме мисли за луда. Аз бях щастлива със своя завърнал се изгубен свят.
Хората търсиха логично обяснение за промяната….в диети, терапии и други  подобни…..
А истината е пред очите им. Просто повярвайте и ще се случи.
Правим се на големи, сериозни хора, смъмряме децата че си измислят това или онова…..и какво….
Живота ни се превръща в сива броеница….
През цялото време, когато бях в тъмното не спирах да си мечтая…..
Дори сивото има място в моите фантазии. Всяко нещо в този живот си има своя смисъл.

Формулата да се живее щастливо е….

…Всяко нещо да се прави  с Надежда, Вяра и ЛЮБОВ.

Й. Богомилова