Анатомия на доверието

Доверие, наистина ли имаме доверие, когато го изпитваме или е наивност. Доверие ли изпитваме или илюзия, представа за даден човек или събитие?

Нека изследваме анатомията на  понятието доверие. Ще разгледаме примерно доверието към даден човек.

Корена на понятието доверие е Вяра. Вярата е приемане без доказателство. Значи щом имаме доверие на някой човек, той не е нужно да доказва нищо, ние просто му вярваме.

Но как да вярваме?

• Ако вярваме на другия, защото вярваме на себе си , не сме ли просто  наивни  и уязвими да бъдем излъгани?
• Ако вярваме на другия защото той поражда непреодолимо доверие в нас,  защото го харесваме неустоимо, не е ли това бляскава илюзия, наша представа за човека, а не истинско доверие, и след време ако доверието е разрушено, защо се сърдим, че ни е изневерил, след като сме следвали собствената си представа, сами сме се излъгали.

• Ако се доверяваме само на хора доказали, че може да им се вярва – вяра ли е това?

• Ако се осланяме на вътрешното си чувство – интуицията – дали няма опитни лъжци, които да я заобиколят?

• Ако се доверяваме въз основа на нашата опитност – научили сме се да разпознаваме хората – това пак е някакво познание, а всяко познание отдалечава от вярата, защото има в основата си доказателства.
• Ако се доверяваме на другия според това на какво той вярва, пак е някакво познание за другия.

• Ако вярваме в Бог, нямаме нужда от доверие  към хората, защото няма страх, че ще бъдем излъгани – каквото и да се случи, то е защото така трябва.

Как да се доверяваме тогава?

Всъщност трябва ли да се хващаме за  самата същност на думата? Получава ли се на практика, значи сме на прав път. Трябва да гласуваме вот на доверие на хората, защото доверието поражда доверие, недоверието -недоверие.  Не трябва да се страхуваме от изневярата,  защото така тя ще  изгуби значение за нас.
Дали другия планира да ни излъже, дали е способен да го направи, или самия е изненадан от себе си, че не познава себе си – няма никакво значение, ако ние сме готови да приемем всяко негово действие без разочарование.

Ако в любовта се доверяваме само  защото всичко ще е идеално, любов ли е това? Лесно е да се обича, когато всичко е наред. Но в обета за свързване пред Бог се казва: „…В радост и в тъга….“
Защото, ако само в радост сме с другия, не подвеждаме ли ние неговото доверие?

Но ако не става дума за доверие в любовта, а доверие в бизнеса?
Доверието между бизнес партньори същото значение ли има като това в любовта?
Може би в бизнес отношенията човек трябва да се осланя на своята опитност и това доверие е нужно да бъде доказано? И как може да бъде доказано? Може да се сключат всякакви договори, да се направят всякакви неща, но ако партньорът е измамник и е решил да излъже, пак може да го направи утре или след години – който иска, намира начин, който владее измамата, е изкусен да се представя за добронамерен. И какво тогава?

Значи, че не трябва да имаме доверие на никой? А ако с недоверие обидим добронамерен партньор и той няма да ни има доверие, защото с каквото съдим, и той с такава мярка ще ни съди.

Излиза, че дори и в бизнеса където се залагат материални рискове, в основата трябва да има доверие. И там приемането предварително на риска е в основата на здравите отношения. Доверието е риск – наистина който не рискува не печели.

Нека подхождаме с доверие в следния ред:

• Вътрешен мир с Бог или вселената. Вярвайки, че всичко е за добро – приемаме всичко, като част от цялото.

• Себеопознаване – познавайки себе си, какво можем, в какво вярваме, към какво се стремим, как реагираме на събитията – ще вземаме правилните решения  по всеки повод балансирайки опит и интуиция. Да се научим да разпознаваме, кога ни завладява бляскавата илюзия и кога е наистина гласът на интуицията.

• Опознаване на света – Всичко, което се случва, до което се докосваме да използваме мъдро, а не просто да го трупаме като ненужно знание.

Доверието е приемане, че е възможно да съществува риск и приемането на този риск. Доверието е да дадеш добронамерен шанс и каквото и да се случи да не си разочарован. Каквото и да се е случило то става част от теб, от твоята опитност и ако го използваш по нататък в живота си това вече е мъдрост. А постъпваш ли мъдро непременно ще си щастлив.

Така излиза, че в играта с доверието всъщност не участва другия. Доверието е отношение със самия себе си. А човек би ли излъгал сам себе си, би ли си изневерил нарочно? Щом всеки е добронамерен към себе си, просто трябва по-добре да се познава и така няма да си изневери. Какво от това, че опознавайки се трупа доказателства, важно е началото, първия шанс който си дава човек, по пътя. В началото е доверието. Вярата.

Нищо не свършва с първата спънка – само камък по пътя.  Ако се разплачеш, че си се спънал и се върнеш, до никъде няма да стигнеш. Вървейки се научаваш да избягваш камъните, краткия или дългия път да поемаш,  кога да бързаш и кога да изчакваш,  научаваш се да избираш посоката, да знаеш по тъмно или по светло да вървиш, с какви спътници да се сдружаваш.

Доверието е да направиш решителна стъпка със завързани очи. Но за „виждащия“ същността на нещата, превръзката на очите му е без значение.

Довери се на себе си – повярвай си – вярвай!

Й. Богомилова