„Когато любимият човек ни напусне“

Всички се раждаме, живеем и умираме. Това е всеизвестно и даже звучи като клише. Да, клише е – но когато се отнася до другите. Но какво се получава когато в един момент се окаже, че ние сме “тези другите”?

Тогава забравяме какво казваме обичайно. Забравяме как сме постъпвали в такава ситуация, как сме съветвали другите… . В най-тежкия момент – когато най-близките хора ни напускат се изолираме от другите, като че ли светът се срива, няма нищо радостно. Липсва ни човекът който ни е напуснал – все още усещаме присъствието му, ароматът му, като че ли чуваме думите му, имаме усещането, че “Ей сега ще отвори вратата и ще влезе”…

Това е трудно състояние и трябва да се справим с него. Трудно е, но не и невъзможно. Защото не сме сами на този свят. Живеем заедно с другите хора – имаме семейство, приятели, колеги, съседи…И заедно с нас и те минават по този път. Но ни е трудно да забележим това и се затваряме все повече и повече – превръщаме се в една сивочерна сянка на това което сме били… . И забравяме за всички други… . А именно те са важни. Те са нашата опора и могат да ни помогнат.
В своята тъга не допускаме никой до нас, вече всичко ни изглежда тъжно, черно. Забравяме как сме се смеели от сърце, как сме се радвали на хубавите неща… Вярно е, че ни е трудно и тежко в такава ситуация. Обаче…Въпреки това… а може би и заради това трябва да се справим.

Защото….

Защото – това е съдбата. Отново клише, нали? Вярно е, клише е, но въпреки това – нека да се постараем да излезем от клишираните думи и да видим доброто, позитивното, хубавото. Защото именно то ще ни помогне да се справим с трудностите.

Това ни е съдбата, това ни е “писано”. Когато трябва да си отидем – ще си отидем, въпреки всичко което правим… Мъчно ни е и ни е много тежко. Не знаем как ще се справим с всичко… (знам, че повтарям думите си, но така правим и ние – само това си повтаряме непрекъснато, нали?). Но ще се справим. Постепенно. Не сме сами. Всички са минали по този път. Хората с по-слаба психика, по-лабилните се предават и погубват себе си и своите близки. А ние не трябва да допускаме това – заради нас да страдат нашите близки. Някой може би си мислят да се предават, да сложат край на живота си, да се самоубият от мъка, както се е постъпвало. Но това не е изходът от ситуацията.

Трябва да разберем, че поставяме в много тежко положение, и затрудняваме най-близките си, когато те виждат как постоянно плачем, как тъжим, как отпадаме и линеем. Това е недопустимо. Може най-близкият човек да ни липсва, да тъжим по него, но не трябва в никакъв случай да забравяме живите около нас – нашите приятели, роднини, колеги, най-близките ни, децата ни…. И трябва да запазим усмивката – те имат нужда от нея… . Те също като нас са в трудно положение.

Това е най-добрият начин да се справим със ситуацията, и когато сме заедно да се сещаме за моментите в които сме били с човекът, който си е отишъл от нас… малко да потъгуваме, да поплачем, но после да станем, да изправим главите си и да продължим напред, знаейки, че той ще бъде до нас, и с нас, и някъде от там – гледа ни, радва ни се и ни подкрепя, и би желал да сме силни и да се справим с трудностите…

Защото няма нищо по-добро от това – да го носим в сърцето си, да си спомняме миговете когато сме били заедно, да ползваме опита и научените уроци когато сме били заедно…По този начин той продължава да живее с нас, и няма да ни липсва, а напротив – възможно е точно тези наши действия да ни помогнат да се справим с всичко и да помогнем и на другите да преодолеят трудностите.

Борислав