Последната октава
Мрак и светлина.
Мрак и светлина.
Мрак и светлина.
Някой изтръгваше звуци от мрака и от светлината, редуващи се върху пианото на собствената му душа.
Когато потъна в пустотата на мрака се опитваше да си спомни, какво следва. Но в пустотата няма нищо. Няма мисъл. Няма спомен. Няма нищо. Дори не чакаш. Преставаш да опитваш.
Сливаш се с мрака. Покой.
Край.
Край?
Нима края може да се достигне? До края на мрака? Но ако след него има мрак, то значи че това не е края….
Заслепяващата светлина сложи края му. Не, не онази светлина която познаваше. Беше същата, но с една октава по-нагоре, по-напред, или по-нанякъде.
Къде в съвършената гоненица на бялото и черното, има място за нещо толкова различно като червеното?
То е илюзия, несъществуваща граница деляща октавите. Цветен акцент. Докато вярваш, че я има – вибрираш заключен в нея. Но все някога, нещо или някой успява да те накара да прекрачиш границата.
Толкова е трудно да се прекрачи нещо несъществуващо.
Но, ако не го направиш душата ти би заприличала на кръстовище в час пик.
Не се страхувай минавайки в поредната октава, че може да е последна…
Й. Богомилова
Вашият коментар