Днес » заблуди и табута, Мъдростта на вековете, Пътят

СТЪКЛЕН ДОМ

публикувано от:  на ноември 25, 2010 няма коментари

Живеех в непрогледен мрак. Дали беше просто надежда, но „знаех“, че има и друго. Не исках просто да заспя във мрака и вървях. Блъсках се в невидими стени – хладни, гладки и безкрайни. Завивах, срещнех ли ъгли, но никъде и никъде не стигах.
Но не спрях.
Копнеех за недостижимото.
И накрая в безкрайната ми нощ, Слънцето невиждано изгря. Замижах пред светлата му мощ и клепачи бавно аз отворих.. За да видя, това за което мечтах:
Дворец кристален със зали безброй се ширна през душата ми жадна. В него живяла бях, но сляпа да го зърна. И в двореца някъде в безкрайната му шир, кралица бях на несънуван разкош…Вън от стъкления дом, градини невиждани мамеха с цвят и предчувствие за аромат, но през стените стъклени, образите им пречупваха се като на игра и затворена оставах си в изящен лабиринт.
Но не спирах. Това, което с душата си видях, изплъзваше се пред омагьосани стени, но аз не спирах и вървях, предчувствие за докосване в ръцете си държах.
И то ме водеше като компас. Отварях стъклени врати, взирах се през кристални прозорци и успях….отворих един от тях….
Ароматът бе по-вълшебен от най-смелия ми блян. Отвъд пречките на стъклата пречупващи формите и цветовете, всичко бе вълнуващо и живо… Копнеж да докосна този разкош ме мамеше , но ако политнех през прозореца … Може би щях да усетя меката трева…Само веднъж…
Затуй се втурнах назад, през познатия лабиринт някъде би трябвало да има врата. Стълбите надолу, ме изкачваха на нов етаж…, затова заизкачвах се нагоре по омагьосаните стъпала…Всъщност не стъпвах, просто летях водена от порив. Накрая се изправих пред врата. Поредната или жадуваната…Само след миг, ако посегна и ако я отворя…Но уморена пред вратата аз стоях. Докато полъх, блъсна ме напред и вратата се отвори….
На прага аз стоях, омагьосана от зелената прелест. На пръсти пристъпих в тревата. Въртях навсякъде глава. Нищо от простора да не пропусна, ни стрък ни облак от жадувания необят. Когато посегнах към листо на цвете, ръката ми жадно трепна… Искаше ми се така завинаги да бъда. Коленичила до цветето в захлас…Но зовеше ме безкрай от цветя и дървета… И аз хукнах да докосвам всеки лист, неспособна да се наситя на красотата, докато от умора на меката трева заспах. Събудих се от сладък сън… Навсякъде жужеше. Наблизо ромолеше водопад. Пеперуди хвъркаха над мен и птици пееха и всеки звук от мене запленен, искаше слуха ми да докосва.
Очи затворих. Късче мрак. Запитах се има ли какво още да откривам… И тогава всичко около мен по нов начин видях…
Света е пълен с кристални лабиринти, прозрачни с невидими, несъществуващи стени. И в тях безброй хора се лутат със широко затворени очи.
©2010, Й. Богомилова

Сподели с приятелите си:
Сподели във Facebook!


Ако харесвате материала, бихме били благодарни да гласувате с бутончето +1 на Google.


Етикети: ,

==========
Digg this!Add to del.icio.us!Stumble this!Add to Techorati!Share on Facebook!Seed Newsvine!Reddit!



Вашият коментар:
Моля пишете на Български или комeнтара Ви няма да бъде публикуван!