Ставам. Но будна ли съм?
Тръгвам на някъде. Но къде всъщност отивам?
Пристигнах. Но стигнах ли всъщност?
Оглеждам се. Къде съм, как стигнах до тук? Като на сън съм вървяла и едва, смътно си припомням пътя до тук.
Не искам да съм тук. Не осъзнавам, че точно тук трябва да бъда в този момент.
Тръгвам на някъде, само за да не бъда тук. Не разбирам, че не това е причината да тръгна.
Не знам на къде вървя.
Стигам до кръстопът. Трябва да избера. Идея си нямам коя посока е добрият избор. Защо ми трябваше да тръгвам изобщо, там си беше много добре.
Връщам се обратно. Презирам се, че ме е достраша. Не осъзнавам, че всъщност да се върна е бил добрия избор. За да разбера на къде да поема, трябва да осъзная от къде идвам.
Върнах се. Виня се, че се уплаших от кръстопътя.
Стоя тук, харесва ми тук. Но продължавам да се виня, че стоя тук само защото ме е страх от промяна.
Добивам смелост и тръгвам. Не разбирам, че е глупаво да рискувам. Все още идея нямам какво ще избера, когато стигна до кръстопътя. Но тръгвам.
Вървя, но не виждам, че съм поела по друг път, черен път през полето. Започвам да усещам, че вече би трябвало да съм стигнала кръстопътя, а вместо това пред мене пътя се губи и тръгва по стръмното.
Спирам. Да се върна ли? Та до малко, дори не знаех че има и друг път. Вече веднъж се връщах и съжалявах. Затова продължавам. Смътно усещам, че ще е трудно. Но едва когато започва изкачването, разбирам колко труден път е този.  Иде ми да се върна, обещавам си – няма да се виня вече – нали опитах… Но пък толкова усилие вложих да се катеря, май малко остана. Силите не ми достигат, но продължавам. Горе съм.
Сядам, не направо се сливам с камъните…  Силата им направо изпивам. Вече започвам да си поемам по-леко дъх. Виждам облаците, летящи сливащи се във интересни форми. Оставям се на въображението ми да ги следва. Сладко е – не ми се става. Но ставам, с усилие се откъсвам.
Оглеждам се – светът като на карта се ширнал. Виждам от къде дойдох. Поглеждам и виждам оня кръстопът, към който бях тръгнала всъщност.
Единия път точно към върха на който стоя води.  Другия се губи в пустиня. Третия стига до най-вълнуващата градина.

Разбирам, че не сбърках пътя, а тук трябваше да дойда,  за да разбера къде искам да ида.
Разбирам, че всяка моя грешка е била с причина.
Здрачава се. Уморена съм, спи ми се. И ще поспя тук, но и в съня ще съм будна.

Й. Богомилова

Сподели с приятелите си:
Сподели във Facebook!

==
==