Спомените

Някои хора си нямат спомени. Не, не че си нямат, просто нямат такива, които да предизвикват у тях умиление. Някой или нещо го е ограбило в младоста им или самите те не са имали очи да видят хубавото.
И ето ги тъжни, празни или озлобени хора. Но всеки има нужда от спомени. Споменът е онова нещо, което носи особено чувство- леко тъжна радост, която насълзява очите, но зарежда с невероятна сила.
Спомена не е нещо, което може да се пипне, но дава таен достъп до миналото. Като отворена врата и можем да „пипнем“, „видим“, “ усетим“, „вдъхнем“, отдавна изгубени неща.
Осъзнали потребността от такива спомени, „хората без спомени“ търсят чужди. Купуват стари писма, дневници, оръфани играчки, антики, пропити с мириса на времето очукани предмети.
Обграждат се с тях и сглобяват измислено минало. Прочитат пожълтели писма и нещо, като сълза потрепва в окото… Но било е само прашинка. От стара музикална кутия, бликват звучи, разтваряйки времето, и сливайки настоящето с миналото в един танц на есенни листа. Стари картички на отминали празници и несъществуващи вече места, повеждат в демодирани дрехи едно сюрреалистично пътуване. И ето, той не е вече човек без спомени. Усмихва се, плаче,..Спомня си. Да, сред чуждите спомени прозира един по особен, малко по-тъжен, по болезнен, но съвсем истински спомен, който се е случил някога точно на него. Странно, след толкова години, той изпитва радост, макар малко тъжна по нещо, което е изживял. И макар днес да живее по-добре, ако можеше да се върне там, тогава за да го изживее отново, би се върнал.
Човек без спомени ли? Не, няма такъв човек. Има само такъв, който ги е заключил с десетки катинари и толкова дълбоко, почти недосегаемо за никого, като ужасна тайна.
Но никоя тайна не остава скрита завинаги. В един миг, нещо отключва с лекота ключалката и през открехнатата врата връхлитат забравени неща.
Нищо не е безвъзвратно изгубено. Всичко до което сме се докоснали някога е оставило своя отпечатък и ние сме оставили частица от себе си за тогава, когато Сега ще бъде някога. За тогава, когато ще ни е нужно.

Й. Богомилова