Дивото зове

Имаше едно улично куче, което живееше до нашия блок. Не бях виждала до тогава бяло куче (освен пудел). То беше голямо и макар да не е вълча порода  ми напомни на историята за Белия зъб. Може би и защото живееше навън и не беше домашно куче го нарекох така.

Децата в квартала бързо харесаха идеята и скоро никой не си спомнеше защо се казва така това куче. То беше женско и не след дълго си роди малки кученца. Когато поотраснаха и отидох да ги видя.
Тя ме гледаше с такова изражение на майчина гордост, сякаш споделяше като майка на майка вълнуващи неща за своите деца. Макар твърде късно в моя живот, но това беше първия ми толкова близък досег с животно.
Не бях имала домашен любимец. И това улично куче, макар не в дома ми, ми беше станало домашен любимец, дори нещо повече. Приятелка на мен и децата ми.
Приятелите ни влизат по странен начин в живота ни. Много по-късно осъзнаваме, че са влезли неусетно в сърцата ни.
Отдавна вече не живея там и не зная какво става с приятелката ми Белия Зъб.
Макар и като спомен, все още сме заедно.Днес имам и една бяла котка, която все иска да излиза навън и на нея все и казвам: Дивото ли те зове?

текст: Й. Богомилова
Фотография: К. Герчева
© Ноември 2010, Варна