Допивам си кафето. Като него
навън е още черна утринта.
Допушвам си цигарата. И ей го
вкусът лютив и най-пръв на света.
Горещо. Черно. Люто. Но пониква
из тъмното на изгрева лъча.
Да, трябва първо с тъмното да свикна,
да мога светлото след туй да различа.
С горещото да разпозная хладно.
И с черното – да разпозная бял
денят… Горчивото – от сладко…
…И някъде през димните кълба
аз смисъла на всичко туй съзирам:
в довършека на своя скъсан сън
в миниатюр отрано репетирам
грамадното, очакващо ме вън.
И аз те благославям, мой ден греещ.
Нарамвам те и те понасям – чист!
Дорде душа-прозорец почернее
и в мрака белне само моят лист.

Дамян Дамянов

Сподели с приятелите си:
Сподели във Facebook!


Статията е прочетена 315 пъти