Из старите български занаяти – тъкачеството

“Очи гльодали, сордце ткало” … Тъкачеството като занаят датира по нашите земи от най-дълбока древност, но освен да владееш занаята се изисква много любов, за да пресъздадеш цялата тази красива, цветна обаятелност върху тъканите изделия – на това се е научила Стоянка Белберова, а именно че всичко трябва да правиш със сърцето си.

Стоянка Белберова е родом от град Велики Преслав, Шуменско и се занимава с тъкане  от 1983 г. и ето какво ни разказа тя за себе си и за един от старите ни български обичаи:

„С тъкачество започнах да се занимавам през 1983г. Идеята да опитам дали бих се справила се роди след като със съпруга ми обиколихме много известни тъкачки в България с преждата за китенищи в колата, но никоя от тях не пожела да удовлетвори моята идея за модел, който ще пасва на обзавеждането в дома ми. Един от шефовете на цех за китеници ми обеща, ако си направя модела на хартия да го изпълнят.  Така, че началото за мен беше направата на модел на хартия. И правейки модела казах на съпруга си, че просто трябва да опитам. Той ме подкрепи безрезервно. Аз по професия съм електротехник и 40г. съм работила като оператор в електрическа подстанция. Така отивайки на работа в подстанцията пристигна нов трансформатор от СССР тогава на платформа с две греди. Тогавашният ми шеф каза, че щом имам идея и гредите ми трябват са мой. Това, беше началото. Всички си включиха, кой с каквото може в направата на стана, който все още е действащ. Това беше началото. След това се учих да правя нищелки. Нямаше кой да ми покаже как точно се тъче, каква да е основата, как се боядисва, как да се претъкава. Бяха много емоции и най-вълнуваща беше срещата ми с една възрастна тъкачка от Бероново където бяхме отишли на тепавица, за да дообработим вече готовият китеник. Думите й бяха: „булче справила си се страхотно – направила си нещо невероятно.“ Да не говорим за хората, който минаваха да гледат съхнещия китеник на терасата, за възклицанията, за топлите думи и за невероятно многото клиенти след това.

От първото насновано, кросно изтъках само един китеник, защото незнаех, че едното китче, не трябва да е точно квадратче, а да е малък правоъгълник, който след тепавицата и свиването да стане квадратче. Но просто нямаше кой да ми каже, всичко което съм научила е от книги, които успях да намеря в библиотеката и моят опит. По същия път минах и с боядисването. Пробите започваха от най светлия цвят и ако не ме удовлетворяват ставаха нещо по-тъмно. По- късно в едно предаването, на имаше обявен конкурс за тъкан. Изпратих в колет 3 малки пана, които имах и каква беше изненадата ми. Слез известно време получих покана за участие в предаването и едното пано беше от наградените „ИЗГРЕВ“ въпреки, че го бяха снимали на обратно. Там се запознах с Величка Георгиева, която тогава беше етнограф в ЗМНХЗ. От нея получих покана да се явя на изпит за член на задругата. Това стана през 1989г. и от тогава съм техен член. По- късно с учредяването на занаячиската камара в Шумен станах и техен член и мисля, че успях да наложа много от принципите на Задругата по отношение на членството и по отношение качеството на изработка на определено изделие от даден занаят.“

К. Герчева, Април 2012

Снимки: Личен Архив