Люлка под стария орех

Аз си нямах село. Помня, колко щастливи се връщаха децата от своите села и малко им завиждах. Откъсването от града, привичките, шума, забързания ритъм, игрите на полето и домашните животни озаряваха лицата им по особен начин. Не че си нямах баба и дядо, просто живеех с тях в града. Баба ми ме наглеждаше и често ми се караше. Как да ми бъде любимата баба? Друго е да я виждаш от време на време и да те глези. Дядо ми беше много трудолюбив. Почти не го виждах през деня, защото ходеше на лозето. Лозето беше едно огромно място в което всъщност лозите бяха няколко реда само. От всичко друго имаше по малко, необходимо за трапезата.

Да, нямах си село, но когато дядо ме вземеше на лозето, там под големия орех ме чакаше моята люлка.  Наоколо цъфтяха ягоди, а когато завържеха  ароматни, червени плодчета, дядо ми даваше да си откъсна. Тук там имаше  пръсчица по сочната им повърхност и дядо ми поливаше с една дамаджанка да си ги измия. После ми се радваше как си похапвам. И хляба със сирене и отскубнат лук наблизо от една леха беше невероятно лакомство. А когато узрееха доматите вече просто беше разкош.
Отначало си носех една черга с кукли и парцалки, но после престанах. Просто не ми беше до тях на лозето. Имаше толкова много за гледане и пипане. Беше чудо да видя, кое от къде се подава, как расте и се променя за да достигне  съвършената си форма на плод или зеленчук.
И когато уморена от тичане и емоции, лягах направо на земята, дядо ми се поскарваше и аз с усилие , слята със земята и небето, ставах за да седна на шарена черга.

Днес нямаме лозе. Децата ми нямат баба и дядо да ги хокат, че са се окаляли или, че бъркат в сладкото.
Но не трябва да тъжим за каквото нямаме, а за това което имаме. Все още има някъде поля и дървета. Една проста дървена люлка някъде кани да полетиш до забрава и после в тревата замаян да пътуваш  сред невероятните форми на облаците.

Й. Богомилова