Кажи баба, коледа…

Събужда ме мирис на пържени колачета. Топличко е, отварям очи. Баба се усмихва и казва весело:
-Кажи: Коледа!
Сънено ми е, не ми се говори. Сладко ми е да се излежавам, но  колачетата ухаят изкусително. Накрая угаждам на баба и казвам без много ентусиазъм:
-Коледа-а…
Баба ми слага в шепите орехчета и подканя на масата, на която има купчина колачета и сладко от смокини.
Сладък е спомена, като жив е и до днес. Тогава не знаех, че по света другите деца вместо орехи получават коледни подаръци под елхата. Моя подарък щях да го получа няколко дни по-късно в новогодишната нощ. Знаех, че е книжка. Вече бях претършувала тайното място, където мама криеше подаръците. Знаех, че тя купува нещата, а оня с брадата е само актьор. До шест годишна го мислех за истинския Дядо Мраз.

Една година каза:
-Не знам дали да ти дам подаръка…Джуджетата, казаха че не си лягаш на време. – аз се разплаках и той ми го даде, като ме накара да обещая че ще си лягам в осем вечерта. Вечер дърпах плътно пердетата и се чудех от къде надничат досадните джуджета.
Спомени…
Не си мислете, че след разкриване на конспирацията „Дядо Мраз“, престанах да вярвам в чудеса. Бях разкрила само една илюзия, имаше още безброй. Но една по една всяка си намираше логично обяснение. Докато пораснах и знаех много. Науката обясняваше почти всичко, а каквото не можеше го слагаше в графата „Пара-нормални явления“ – нещо като отклонения или съмнителни безсмислици. Не знаех, че приказния свят е изчезнал. Просто не се сещах за него. Усещах само, че живота е по-сив и скучен, по-болезнен и негостоприемен.
В един миг ми стана много тежко и си мислех, че трябва да стане чудо за да се почувствам по-добре. И чудото стана. А стане ли едно чудо, то освен че решава конкретния проблем, прави и нещо много по-важно: връща вярата. А върне ли се вярата в чудесата, те започват да се случват едно по едно.
Защото единствения начин да се случат е да вярваш в тях.
Днес след много години аз вярвам в чудесата съвсем по детски. Приказно и коледно ми е. Макар, че сега аз правя колачетата, е не толкова вкусни като на баба, мой ред е да подклаждам вярата. Тя се предава от сърце на сърце, било то с орехи, колачета или с нещо изработено с ръце от сърце.

© 25 декември 2010, Й. Богомилова