Ролята на гражданския принос за промяна на традиционните модели за работа на лица с интелектуални затруднения

На 17 ноември 2011 г. в Хотел Модус, град Варна се проведе кръгла маса на тема „Ролята на гражданския принос за промяна на традиционните модели за работа на лица с интелектуални затруднения“, която е в рамките на проект „Помогни ми, аз съм различен и уникален“, финансиран от БАЛИЗ. Домакин на организираното събитие беше Сдружение „Семеен център – Мария“, които чрез споделяне на своя опит и добри практики научиха всички присъстващи, че за да може човек добре да борави с меча на светлината, който притежава, трябва непрекъснато да се усъвършенства и да се учи на всичко, което му е нужно.

За това какво е да си доброволец и каква е ролята на доброволците в обществото разказа Калоян Йорданов, ученик от Варненската търговска гимназия:

От колко време се занимаваш с доброволческа дейност и какво е да си доброволец?

От около 3 – 4 месеца се занимавам с доброволчество. Да си доброволец не е чак толкова трудно. Обикновено хората казват за доброволците, че им дават излишни задължения, които трябва да свършат, че им се струпват много задължения и отговорности, но това не е така – всичко е свободно, на доброволни начала и много се надявам да станем добри приятели с екипа, с който работим заедно, за да реализираме намислените проекти. Ние работим главно с деца със синдрома на Даун.

Тази година е обявена за година на доброволчеството от ЕС, ще бъдеш ли доброволец и през другата година?

Аз лично ще бъда доброволец и другата година пак в тази организация, когато изтече договорът ми за доброволец искам да го преподпиша. Освен това съм доброволец и в друга организация – „Делфините”, която също се занимава с доброволчески дейности – бяха направили детска стая в болницата „Света Анна” във Варна.

Всеки човек е различен и уникален, но с какво децата с увреждания са по-различни от другите деца?

По-различни са с това, че няма агресия, особено при децата със синдром на Даун.

Какво си научил ти от децата със синдром на Даун, както и какво би научил всеки един от нас от тях?

Можем да се научим главно на любов и на това, че агресията не е начин на изразяване.

Но най-важните за децата са именно техните родители, както и подкрепата, и любовта, с която ги даряват. Какво е да си родител на дете с увреждания и с какво тези деца са уникални и различни ни разказа Радка Тодорова в интервю за www.utro.bg:

Разкажете повече за себе си и за това, което ви свързва с организациите за деца с увреждания?

Казвам се Радка Тодорова и съм майка на дете със синдром на Даун. Един от първите членове съм на първите създадени родителски движения във Варна, работещи в подкрепа на децата с интелектуални затруднения. В момента съм член и на гражднския форум „Чуйте нашия глас”, чиято основна цел е да работи в посока към социализиране на децата с интелектуални затруднения, промяна на обществените нагласи спрямо тях, създаване на равнопоставеност сред условията на труд и живот като цяло, повишаване на общата култура, повишаване на достъпа до информация, т.е. да превърнем тази категория лица, в това число и деца в равноправни граждани на нашето общество.

Всеки човек е различен и уникален, но с какво децата с увреждания са по-различни от другите деца и на какво могат да ни научат те?

Те могат да ни научат на много любов. Ако трябва да кажа ключовата дума за тези деца, то тя е любов. Децата със синдром на Даун са много любвеобилни. Техния свят се състои от много чистота и любов.

Като родител на дете със синдом на Даун как приехте първоначално тази новина?

Когато чух тази новина в родилния дом наистина беше потресаващо. За мен беше малък шок, защото първото ми дете беше в добро здраве, това беше второто ми дете и до този момент в моя житейски път не бях се сблъсквала с подобен род проблеми. Не съм се и замисляла, че може да се сблъскам с това. Може би и обществото тогава беше такова, че рядко се говореше за тези проблеми, профилактиката още не беше застъпена. Трябваше ми известно време, за да осъзная какво ми се е случило, какво ми предстои, трябваше и да направя своя избор. Беше ми поставен въпроса – или да оставя това дете в институция да бъде отглеждано или да поема тежкия кръст на дете с увреждане. Аз избрах смелостта да бъда майка на дете с увреждане, но не съжалявам – напротив. Единственото дете на българския режисьор Крикор Азарян, лека му пръст, е с множество увреждания. Неговата съпруга – поетесата Валентина Радинска, в едно интервю казваше: „Аз съм много специална, за да ми даде Господ да гледам Ангелче.”. Аз мисля като нея, че също съм много специална, за да ми се даде възможност да отглеждам такова дете. За мен това е мисия. След това животът ми се промени – паралелно с професионалната си реализация аз трябваше да бъда и специална майка, защото за да гледаш такова дете се изисква да имаш в себе си много любов и много търпение. Завърших и магистърска степен „Социална работа с деца“, за да мога да бъда полезна на сина ми и на всички деца с подобен проблем.

Какво ви дава сили през цялото време?

Майчината любов. При моето дете няма вербална комуникация, но аз разговарям с него като с нормален човек. За мен той е човек, който има моите потребности и моите интереси. И като послание към всички родители искам да кажа – „Обичайте децата си! Те имат нужда от вашата любов!”.